Мега ревю на Боен клуб
От неизвестен автор
"Бягай, Форест, бягай!" - казва Тайлър Дърдън (героят на Брад Пит) на един уплашен китаец. Жълтият се отдалечава с мисълта, че ако до шест седмици не е станал ветеринар, Тайлър Дърдън ще му пръсне черепа (отзад) и родителите му ще трябва да търсят зъболекар. Това според Дърдън щяло да се наложи, понеже китаецът (Форест) нямало да има вече лице.
"Боен клуб" идва да нарита цял един период в световното кино - киното, възхваляващо човешката глупост. Няма да изброяваме най-ярките образци на тая вълна. "Форест гъмп" просто се израдва на най-голямото внимание от страна на признателната публика. Няколко години по-късно цялата този период приключва "със гръм". "Боен клуб" сваля шапка на своите предшественици ("Забриски пойнт", "Споразумението" на Елия Казан, "Ангелско сърце" на Алън Паркър), но се позовава само на "Форест гъмп", именно защото той е символът на края на епохата "Форест гъмп".
Много елегантен пример за войната, съществуваща между художествените произведения! Ето как филмите "се гледат" един други и си отправят реплики. Естествено "Форест Гъмп" няма как да отговори. Може само "да бега".
Тези военни действия се предприемат открай време, все в периоди, когато настъпва революционна смяна на властващите идеи в критиката, а после и в изкуството. Сещам се за два литературни примера, но така или иначе и в литературата, и в киното принципите са доста сходни. Краят на рицарските романи се отбелязва от "Дон Кихот", чиито герои буквално изхвърлят рицарските романи през прозореца. Извършват действието де-фенестрация, от латинското фенестра, прозорец, тоест - изхвърляне през прозореца. После Швейк, когато си бърше задника със страници от една книга, също започват много важни промени в литературата. Независимо дали Дейвид Финчър е "искал да каже" точно това, неоспорим факт е, че "Боен клуб" "гледа" "Форест Гъмп". И му тегли една майна.
Имам чувството (нищо, че ще прозвучи и доста еретично!), че "Боен клуб" отбелязва края на нещо далеч по-важно от някаква си поредица филми за глупаци - на постмодернизма в киното.
"Боен клуб" е последният постмодернистичен филм.
В неговия край се появява един доста брутален полов член, който е там, за да се изгаври не само с всеобщата грешка, че "ние сме своите мебели, ние сме съдържанието на своя портфейл", а и с досега съществуващите представи в киното, тоест с постмодернистичните представи. Вътре в своята диалогичност, цитатност, разчитане на игровия подход, на случайния ефект и т. н. "Боен клуб" успява да направи нещо много по-различно. Какво е то? Още не е измислено понятие за него. Какво идва след постмодернизма? Постпостмодернизъм? Или нищо? Без съмнение, намираме се в края на една епоха и "Боен клуб" е знакът за това. Може би за едно тотално, повсеместно изчезване на стиловете... Ще поживеем, ще видим.
Но нека сега разгледаме отношенията на филма с "Ангелско сърце" и "Споразумението".
В първите 30 минути шокът, предизвикан от "Боен клуб", е толкова голям, че една значителна част от публиката (оная, която, подведена от рекламите, е дошла в салона да гледа едва ли не екшън) се изнася. Към средата, когато вече си претръпнал към кървищата и гадориите, които се мажат по екрана, може да видиш филма и откъм забавната му страна: Ето тук едни момчета се млатят и по тоя начин си лекуват психичните травми. Нищо лошо. И това е терапия. Всеки да си се лекува както може. Вниманието се държи и от това, че се движим плътно по ръба на гадорията, която зрителят може да понесе, без да прекрачва тая граница. Това става както с премерени режисьорски решения, така и с лафове. Безброй. "Да загубиш всяка надежда, това е началото на свободата", "Самоусъвършенстването е мастурбация, а саморазрушението..." (не ви ли напомня мисълта на Жан Бодрияр, че нашата цивилизация е нищо повече от eaculatio precox - преждевременно изпразване, същия тоя Бодрияр катурна представите на "модернистите" във философията и стана фундамент на постмодернизма). Продължаваме с лафовете: "Всичко изглежда като копие на копието на копието на копието..." (пак Бодрияр с неговата идея за симулакрумите). "Боен клуб" се притеснява именно от това, което притеснява и Бодрияр, което притеснява и всички посмодернисти. Но намира изход: Да караш по течението. И това малко или много почва да избива на тероризъм. Важното е, че вече има филм, който да предлага решение на постмодернистичния проблем, а то е хиперпримитивизъм.
Предшествениците са отчаяни. Героят на Мики Рурк от "Ангелско сърце" в търсене на себе си отива в ада и филмът свършва, а героят на "Споразумението" стига от Американската мечта до така мечтаното Дъно и филмът също свършва. А Джак, героят на Едуард Нортън в "Боен клуб" не само, че намира себе си и не само, че стига Дъното, ами ни казва: "Какво ме гледа ми се пулите? Аз със своите комплекси и извратени фантазии създадох това чудовище Дърдън, тоя терорист, когото вие толкова обичате и толкова му се възхищавате. Но аз мога да ви кажа, че вие от своя страна създадохте мен".
И да си държи гаджето (което с право счита за свое) и тепърва да й обяснява колко хубави дни ги очакват и как един труден епизод от живота им е свършил. Много работи свършват с "Боен клуб".
Междувременно небостъргачите падат, Америка е освободена от кредитната си система (най-заробващия фактор оттатък океана) и на екрана лъсва гореспоменатия член. Гледайте внимателно финалния кадър. Мнозина казват, че не са го забелязали. Обаче са.
Така както повечето неща около "Боен клуб" тепърва ще има да стават видими.
-
гледали сте пришълец 3 - впечатляващо, да.
гледали сте се7ем - смразяващо, определено.
гледали сте играта - внушително, разбира се.
гледали сте... не сте гледали нищо, докато не видите
боен клуб, трилър/драма/нито-едно-от-двете на дейвид финчър от 1999 по книгата на чък паланюк, с едуард нортън, брад пит, хелена бонам-картър, мийт лоуф и джеърд лито, във формат 2.35:1, цветен (?), с почти изцяло музика на the dust brothers, бойно време: 2 часа и 15-ина минути
какво мога да кажа, един от най-добрите филми, правени някога! филм, който осиновява класиката и гениално я съчетава с най-модерните течения от бъдещето. филм, който ни кара да се гордеем, че сме негови съвременици. който кара киното като изкуство да се гордее със себе си. ако си мислите, че това са пресилени думи, почакайте - още нищо не съм казал. това е както аз и старите кинаджии все казваме "ех, не ги правят филмите като през 50-те... ех..." и тук старите кинаджии тръгват да обясняват кой бил тогава номиниран за оскар, кой колко награди спечелил и такива подобни безсмислици. не, старите кинаджии нямат думата тук. относно боен клуб може да се каже: не, не ги правят вече като едно време, сега ги правят по-добре! извинявам се за това отклонение, но когато сме затънали в такъв див скептицизъм по отношение на новата култура и се появява някое истинско произведение на изкуството, което, повтарям, не само може да се сравнява с най-големите на всички времена, а да се състезава наравно с тях, е, това мисля си заслужава да се отбележи. дори и с риск от леки преувеличения.
и така, макар че не съм убеден че трябва, нека да започнем отначало, както съветва ед нортън.
боен клуб продължава главозамайващо възходящата кариера на дейвид финчър, режисьорът-чудо на 90-те, който има не повече, не по-малко от 4 филма зад гърба си. докато предпоследният, играта в 1997-ма беше направен с удивителен, но дисциплиниран перфекционизъм, сега финчър е още по-уверен, позволява си повече експерименти и вече използва визията си буквално за да залага динамит в главите на зрителите. в интерес на фактическата точност, не е динамит, а нитроглицерин, но както и да е. визията е класически финчър плюс много зашеметяващи специални ефекти, които вземат въображението ви и си играят нещо като баскетбол с него. който е гледал предишните финчърстични филми и има предвид, че боен клуб е още по-добър, вече знае, че към филма е грижливо подходено като към произведение на изкуството и че всеки отделен кадър е изпипан перфектно. (факт: режисьорът е заснел три пъти повече лента от необходимото) всички режисьори на видеоклипове и на телевизионни реклами могат само да завиждат на майсторството на финчър в изграждане на кадъра, а той не се задоволява с това, а тръгва смело против уж модерния стил на "светкавичното нарязване" на лентата, и си подсигурява продължителността на сцените. особено когато камерата влиза в бара, проследява героите в гръб, прави панорамна обиколка на заведението, после пак връща в кадър героите, пак ги проследява... това е само единичен пример. има и въртене, и високоскоростно прелитане през домашни уреди, както и за първи път при финчър, замразен кадър. дори и това, как камерата се плъзга странично пред/зад превозни средства дава представа за маниакалната кинематичност на филма. а по отношение на въвеждащата и финалната сцена, просто нямам думи и не би трябвало да имам - оставете си ума на входа и дайте сетивата си на финчър, той знае какво да прави с тях. ако мислихте доберман за авангарден визуално, направо забравете за него.
има един стар филм, който не само е с почти същата идея, не само че има някои идентични сцени, ами и официално е признат за класика. казваше се забриски поинт и е с култов статус както сред критиката, така и сред феновете му (включително вашият разказвач). споменавам го само за да оправдая възхвалите ми за боен клуб. той е напълно верен на идеята и не е по-малко апокалиптичен, а само използва новите изразни средства от последните 30 години. накратко, един от тунелите на идейната тъкан на филма показва как анти-конформизмът отрича бездуховността на модерната цивилизация. през погледа на един човек, който се е опирал само на материализма и консуматорството, само защото никой не му е казал, че има по-ценни неща - вече чувствате ли близостта до реалността? той в труден за него момент се хваща само за пластмасовите си вещи (с изкуствени дефекти) - и естествено пропада в бездънната спирала на отчаянието и стига до изумителни крайности. няма да повярвате, пък и няма смисъл за обяснение, трябва да се види.
в течението на историята се вижда поемането на огромни рискове от страна на авторите да бъдат неразбрани. режисьорът винаги държи нещата на ръба на абсурда, но филмът никога не залита, винаги има пълен контрол. той поема нечовешки рискове в разказването на историята, оставя да се чудите доста какво става, но всичко се изяснява евентуално. той нарочно дразни съзнанието, но после мислещите и усещащи зрители биват щедро възнаградени.
ето ги правилата за подценяване на боен клуб, или опровергаване на най-разпространените заблуждения относно филма:
... бил аморален и провокирал насилие и унищожение - глупости. макар че още се чудя как да сваля големия му плакат от пред кино витоша, дотук вярно. но иначе съобщението от филма е твърдо "не" на унищожението - а това, че човешката природа е склонна към него, не е вина на кинаджиите.
... странните му моменти били без смисъл, а само странност заради самата странност - глупости. странностите са перфектен баланс между тънък психологизъм и впечатляваща ефективност. точка.
... бил филм за бойни изкуства. глупости. бой има, разбира се, и то доста здрав, но това не е "балетен" бой като хонгконгските филми, а реален. има си го, но въобще не е толкова много, колкото си мислите.
... сексистки е. е, това отчасти е вярно, но не в лошия смисъл, в който се възприема масово - т.е. възхваляване на мъжкия пол. това вече е глупост. филмът забива дълбоко в психиката на главния герой, който, по една случайност, е мъж. между другото, ние радвахме ли се на телма и лиуз? радвахме се. какво тогава. между другото, ...клуб въобще не е някакво сухо психологическо изследване, съвсем не. психологизмът е показан подчертано ефектно, но не е безпочвен, ни най-малко.
... прекалено е мрачен. глу.. ъ, да, разбира се че е мрачен, вие какво очаквахте? такъв е стилът на финчър, това е част от него. истината е, че в боен клуб има почти половин минута слънчева светлина - но това на фона на 2+ часов филм май не прави разлика. но това, което прави разлика, е хуморът. цялата концепция с революцията е представена толкова иронично, колкото и в 12 маймуни, примерно.
... имал ненужно и шокиращо насилие и кървища. глупости. няма нищо по-шокиращо от това да гледате по mtv подред бритни спиърс, спайс гърлс и дженифър лопез - което го прави младото поколение постоянно. а когато излезе някой стойностен филм, в който има две петна кръв, всички промити мозъци скачат срещу него автоматично. като цяло, когато насилието във филма е в подчинение на творческата идея, нещата не се гледат количествено, а качествено. но дори и да се погледне количество, боен клуб има наистина минимум кървища и на мен това не би ми направило впечатление, ако не бях чел протестните реакции на критиката. всеки път все същата необмислена реакция.
... въобще, каквото и подобно да чуете, то вероятно няма нищо общо с боен клуб - филмовото изкуство. филмът е силно хуманистичен и като цяло избутва изразните средства извън познатите граници и изстрелва киното в нови измерения. само проблемът е, че дупката от изстрела ще зее в главата ви дълго време след като сте го гледали.
... ако решите да поемете удара.
-
Разказвача е самотник, чийто живот е безцелен низ от незначителни случки. Промяната започва едва след запознанството му с агресивния нихилист Джак. Той го въвежда в подземния свят на тъмни сделки и машинации. Разказвача се включва като участник в кървави боксови двубои , които не му носят очакваното удовлетворение. Постепенно той осъзнава, че губи контрол над себе си, откривайки, че мачовете са част от зловещ план?
Макар че бойните сцени са в основата на филмовия разказ, "Боен клуб" има претенциите да бъде нещо повече от банален наръчник по умения, които могат впечатлят детската аудитория. По-скоро сцените на брутални единоборства са ефектен фон, върху който авторите експонират една човешка драма. Естествено, те търсят модерните внушения, затова наблягат върху мотиви, които звучат съвременно. Във филма много загадъчност и тайнственост, парадоксални ситуации провокират необичайно поведение и постъпки, а над всичко се извисява зловещата власт на парите. Дейвид Финчър демонстрира едно модерно схващане за режисура, което се изразява в постоянен стремеж към виртуозна техника на разказа, изненадващи мантажни преходи, шокиращи решения. Филмът му се гледа с нарастващ интерес, и, ако в него имаше по-значими послания от морален характер, със сигурност щеше да бъде нареждан сред най-доброто в продукцията на отиващото си столетие.
|
Начало |
